*Всички цитати в статията са на Брене Браун.

 

„Да живееш с цялото си сърце означава да подхождаш към живота от позицията на собствената си стойност.“

 

Един от най-любимите ми TED разговори е този с д-р Брене Браун, в който тя говори за силата на уязвимостта. Можете да изгледате видеото тук.

Д-р Браун е известен автор, преподавател и изследовател. Една от темите, на която посвещава 10 години от живота си, е за хората, които живеят с цялото си сърце.

Тази статия e малко по-различна от другите. Ще разгледаме какво означава да бъдеш автентичен. Това, от своя страна, върви ръка за ръка с какво може да ни попречи да бъдем и изразяваме себе си такива, каквито сме.

„Автентичността е сбор от решения, които трябва да взимаш всеки ден.“

Срещам все по-често едно възприятие, че човек или се ражда автентичен, или не. Не съм съгласна. Всеки един от нас може да бъде автентичен стига да пожелае. Автентичността не е въпрос на качество, а на избор.

Да сме автентични означава да бъдем откровени със своите преживявания, чувства, мисли и емоции. Това може да включва заявяването на желанията и мислите ви въпреки въпросите в главата ви „Ох, какво ли ще си помислят другите? Ами ако не им хареса?“. Когато човек е автентичен казва „да“, защото наистина е съгласен, а не защото се чувства неудобно или го е страх дали ще бъде приет, ако каже „не“.

Автентичността е свързана с изразяването, заявяването и отстояването на нашите граници. Означава да бъдем верни на самите себе си. Това може да не се хареса на някого, като например на ваш приятел или партньор. Може дори да се опитат да спрат тази промяна. Тогава може би е време да си зададете въпроса: кой е този човек и него ли искам до себе си.

Да си автентичен означава да живееш с цялото си сърце, а хората, които го правят споделят тези общи характеристики:

• Кураж
• Състрадание
• Свързаност
• Уязвимост

Както Брене обобщава, „тези хора имат куражът да бъдат несъвършени“.

 

Малко повече за куража…

На английски език коренът на думата кураж идва от cor, което на латински значи сърце. Първоначалното значение на думата е било „да казваш всичко, което ти е на сърцето.“ Често смелостта и куражът се използват като взаимно заменими синоними, но има една съществена разлика, която се откроява.

Кураж е способността да се изправиш лице в лице с предизвикателството въпреки наличния страх. Той е по-скоро менталната и моралната сила да рискуваш, упорстваш и устоиш на страха, опасността и трудността. Куражът е моралната сила, която ни подтиква да говорим когато всички останали мълчат в присъствието на несправедливост. Свързан е с първопричината и „защото“. Храни се от мотивация, любов, отдаденост, състрадание и страст (Kinsella et al., 2017).

Най-често смелостта се определя като способността да се изправиш пред опасността или болката без страх. Забележете, акцентът е върху отсъствието на страх. Обикновено смелостта подтиква човек да действа импулсивно и без да мисли много. Тя е свързана с дързостта и решителността. Самата етимология на думата произлиза от италианската дума bravo, което означава дързък, див.

И докато по време на средновековието куража е бил на почит сред благородните рицари, които бранели в доспехите си нечия чест, днес начинът му на проявление е малко по-различен. Може, например, да сме куражлии, когато заявим ясно какво искаме. Или пък когато се впуснем в непознатото, макар и да не сме сигурни дали е скроено за нас и дали ще успеем. Да проявим кураж може да значи да бъдем уязвими, а всеки един от нас е уязвим по различен начин. Затова е важно да бъдем емпатични и състрадателни.

 

Малко повече за състраданието…

“Състраданието не е взаимоотношение между лечител и ранен. То е взаимоотношение между равни. Само когато познаваме собствената си тъмнина, можем да приемем тъмнината в другите.“

Състраданието произлиза от латинските думи spati и cum, означаващи „страдам със“. Неслучайно когато психолог се обучава за психотерапевт преминава през задължителна лична психотерапия. В центъра на състраданието стои приемането. Колкото повече приемате себе си и другите, толкова по-състрадателни ще сте.

Живеем в общество и време, в което е по-лесно да обвиниш някого, отколкото да се опиташ да го разбереш. Има едно често срещано объркване, че ако държим някого отговорен за действията си, не сме състрадателни. Това не е така. Ако не заявим позицията си, не обясним как сме се почувствали и защо не сме съгласни, ситуацията ще се повтаря отново и отново! Освен това, е нужен синхрон между думите и действията ви, иначе хората ще пренебрегват заявката ви.

Ако сте в учтивостта, може да се чувствате неудобно да заявите своята позиция. В такива моменти е важно разграничението на личността от действието! Това означава да обърнете внимание на какво другият е направил, а не какъв човек е. Може действието да е нередно или неправилно, но това не го прави автоматично лош човек. Ако пък се хванете, че в общуването си с други, търсите „предимство“ или „записвате“ грешките им – може би се въртите в драматичен триъгълник, за който може да научите повече тук.

 

Малко повече за свързаността…

Позитивната психотерапия разглежда умението да се свързваш, да изграждаш и да поддържаш социални отношения като първична способност, тоест като способност за обич. Брене определя свързаността като:

Енергията, която съществува между хората, когато те се чувстват виждани, чувани и ценени; когато могат да дават и получават без осъждане; когато извличат поддръжка и сила от взаимоотношението.

“Свързаността поражда свързаност“. Малко на принципа на Мечо Пух – колкото повече, толкова повече.

Искам да акцентирам върху даването и получаването без осъждане. Някои хора имат проблем с получаването на помощ. А ако на някого му е трудно да поиска и получи помощ, най-вероятно помощта върви с определена преценка. Обикновено това е свързано с концепция за помощ, в чиято сърцевина лежи разбирането „ако имам нужда от помощ – значи съм слаб“.

Ако имате тенденцията да спасявате или поправяте, вероятно влизате в ролята на спасителя и това ви кара да се чувствате значими и важни. В такъв случай препоръчвам да прочетете триъгълника на победителя с акцент върху 4-те ключови препоръки от Фйелстад. Само когато човек може да получи с отворено сърце, може и да даде по същия начин- без оценка.

 

Малко за любовта, чувството за принадлежност и достатъчността…

„Ако искаме истински да изпитваме любов и принадлежност, трябва да вярваме, че сме достойни за тях.“

Усещането за себестойност е изключително значимо и определящо за достъпа ни до любов и принадлежност, и то се намира вътре в нас. Прави ми впечатление, че често срещано човешко предизвикателство е някой да приеме, че заслужава да получава без да е нужно да се променя, без да трябва да направи или даде нещо. Когато е нужно да разбере, че заслужава да получи (например любов) просто защото е и защото го има.

„Ето кое е най-важното, за да живеете с цялото си сърце: достойни сте сега. Без „ако“. И без „когато“. Достойни сме за любов и принадлежност сега. Точно в тази минута. Такива каквито сме.“

В работата ми често използвам позитивни утвърждения. Те могат да бъдат моста между искам и съм, между липсващото и наличното. Ако подлагате под въпрос своята себестойност и достатъчност, може да си напишете на лист хартия изречения от типа: Аз съм достатъчен. Аз заслужавам любов. Аз приемам себе си. Аз обичам себе си такъв, какъвто съм, докато стана този, който искам да бъда. Важно е да бъдат в сегашно време, да не присъства „не“ и да се четат всеки ден.

 

Малко повече за любовта…

Всеки сам определя какво е за него любовта. Някои хора бъркат увлечението и страстта с любов. Други приемат наличната отдаденост за любов. Ако се лутате в определения и конфигурации, може да ви е полезно да прочетете за триъгълната теория на любовта. Брене определя любовта като:

Любов: изграждаме любовта, когато позволяваме на другите да видят и опознаят нашия най-уязвим и силен Аз и когато се отнасяме с доверие, уважение, доброта и обич към духовната връзка, израстваща в този процес. Любовта не е нещо, което даваме и получаваме; тя е нещо, което ние подхранваме и отглеждаме, връзка, която може да се изгради между двама души, когато съществува във всеки един от тях: можем да обичаме другите само толкова, колкото обичаме себе си.

 

Малко повече за принадлежността…

Прави ми впечатление, че някои хора бъркат принадлежността с вписването. Това ми напомня на тази картинка:

 

 

Само защото се вписвате, не означава, че това е вашето място! При вписването има нагаждане. А за да се случи то, трябва да се оцени ситуацията- човек преценява как да подходи, какво да каже и да направи, за да бъде одобрен. Това е в пълна противоположност с принадлежността. При нея няма изискване за промяна. Принадлежността се случва когато сме автентични.

“Принадлежността е вродено човешко желание да си част от нещо по-голямо от теб. Тъй като този копнеж е толкова първичен, често се опитваме да го постигаме, като се вписваме и като търсим одобрение, които не само са кухи заместители на принадлежността, но често са и пречки пред нея. Тъй като истинската принадлежност се постига само когато представяме своя автентичен, несъвършен Аз пред света, чувството ни на принадлежност никога не може да е по-голямо от степента, до която приемаме самите себе си.”

Няма как любовта и принадлежността да бъдат сигурни, а това плаши много хора. Може би това е причината някои от тях да се подхлъзнат и да изберат „по-лесното“ – да се впишат някъде. Това, уви, не е пътят към чувството за принадлежност. По този повод ви споделям любима мисъл на Доктор Сюс: „защо се опитваш да се впишеш, когато си роден да се открояваш?“

Ако всичко написано до тук ви звучи страхотно, може би се чудите какво пречи на хората да бъдат себе си? Обикновено това са страха, срама и вината.

 

Малко повече за страха…

Ако една травма стои отворена, човек може да я прояви чрез реакциите си в определени ситуации. Това, което често пречи на някого наистина да се свърже с друг, е страхът от изоставяне и страхът от отхвърляне. Страхът често вади на показ въпроси, които човек понякога се опитва да скрие сам от себе си: достатъчно добър/а ли съм; ще се справя ли; ами ако не се справя; ще ме приемат ли?

Малко повече за срама и вината…

Друга голяма тема, на която д-р Браун е посветила години, е срамът.

„Срамът е силно болезнено чувство или преживяване, което ни води до убеждението, че в нас има някаква грешка и следователно не заслужаваме да ни обичат и да принадлежим към общността.“

Срамът има умението да ни отдалечава от усещането ни за себестойност. Той е тясно свързан със страха и вината. Има хора, които полагат огромни усилия да го скрият, за да изглеждат перфектни. И това може да е изненада за много, но срамът обожава перфекционистите и това е един от начините му да се промъкне в живота ви.

В обществото и времето, в което живеем, перфекционизмът се поставя на пиедестал, като цел, към която да се стремим. Малко са хората, които разбират същността му, и правят разлика между него и желанието да дадеш най-доброто, на което си способен. Изненада! Те не са едно и също нещо!

Желанието да бъдеш най-доброто, на което си способен, е свързано с естествено желание за постижение и растеж, докато при перфекционизма идеята е да изглеждам и постъпвам перфектно, за да избегна обвинения, критика, отхвърляне и срам. В същността на перфекционизма стои желанието за одобрение и приемане. Това е много по-различно от желанието за самоусъвършенстване! Ако се борите да бъдете перфекционисти и ви е трудно да приемете уязвимостта, може да ви е полезно да прочетете книгата на Д-р Брене Браун „Даровете на несъвършенството“.

Срамът и вината са много близки и често вървят заедно. Прави ми впечатление, че често разграничението им е трудно. Най-лесният начин да ги идентифицирате е като запомните, че срамът е свързан с нашата същност, докато вината – с нашето поведение.

„Вина = направих нещо лошо.
Срам = аз съм лош.“

Това разграничение е изключително важно, особено при отглеждането на дете. Защо? Защото ако родителят не прави разлика между личността и поведението на детето, при неподходящо действие от страна на детето, родителят може да използва срама. Това, което би могло да последва, е детето да приеме, че поначало не е достойно за любов.

Вярвам, че отговорът за промяната е винаги в нас. Има хора, които прекарват целия си живот бягайки от себе си, от решенията си, от частите в себе си, които не пасват или не съответстват на представата им какви са. Имайте предвид, че колкото повече бягате от проблема, толкова повече увеличавате пътя си до решението.

Изморихте ли се? Готови ли сте през следващата година да поемете предизвикателство, като никое друго досега – да приемете себе си такъв, какъвто сте – целият, а не само онази част, която ви харесва.

В един свят, който постоянно иска да те промени и да ти продаде нещо, от което нямаш наистина нужда, те предизвиквам да бъдеш себе си. Приеми уязвимостта си, действай автентично и прави онова, в което виждаш смисъл. Ако някъде по пътя заради мъгла загубиш видимост, може да се свържеш с мен.

 

Източници:

Brown, B. (2010). The gifts of imperfection: Let go of who you think you’re supposed to be and embrace who you are. Hazelden Publishing.
Kinsella, E. L., Ritchie, T. D., & Igou, E. R. (2017). On the bravery and courage of heroes: considering gender. Heroism Science, 2(1),