Въведение:

Теорията за привързаността е една от най-важните теории, които се изучават по психология в университета. Неслучайно беше и темата на най-първата ми лекция. Независимо от смисъла, който придавате на вашия живот, при повечето хора връзките и отношенията им с другите заемат централна роля.

Според Давид Уолин (2007) няма друга теоретична рамка, която би могла да обясни по по-добър начин как сме станали това, което сме.

Tази статия има за цел да ви запознае с основните елементи на теорията за привързаността, които може да са ви полезни, за да разберете как и защо се свързвате или пък не с хората.

Какво значи привързаност?

 

Привързаността е специална и силна емоционална връзка, която споделяме със значимите хора в нашия живот (Gillibrand, Lam, O’Donnell, 2011). Според психологията на развитието най-често привързаността се свързва с най-първата изградена връзка, която се формира между новороденото и значимия възрастен, който поема основните грижи за него. Обикновено това е майката, но в зависимост от житейските обстоятелства или културата може да бъде някой друг. В България често стила на привързаност се изгражда с бабата.

Привързаността се откроява от другите отношения с наличната взаимозависимост, интензивни споделени чувства и силни емоционални връзки. Привързаността не е нещо, което родителите правят за децата си! Тя се изгражда чрез отношенията между родител – дете.

Британският психиатър Джон Боулби се счита за основоположник на тази теоретична рамка. Той изгражда своята теория като комбинира идеи от различни сфери като психоанализата, етологията, еволюционната теория и когнитивната психология (Bretherton, 1992).

Според Боулби, нашата тенденция за привързаност има биологична основа, която се корени в еволюционна необходимост. Бебето разчита на майката да се погрижи за него и да му осигури защита. Тази връзка обслужва както физиологичните нужди на детето, така и психологическите му потребности. По този начин връзката между новороденото и обекта на привързаност е от решаващо значение за неговото физическо и емоционално оцеляване и развитие.  С оглед на необходимостта от привързване, бебето трябва да се приспособи към този, който го обгрижва. Това понякога води до изключването, като защитна реакция, на всяко поведение, което заплашва привързването.

 

Кои са основните характеристики на привързаността? 

• Търсене на близост се отнася до набор от поведения, които детето проявява, за да привлече вниманието на значимия възрастен към себе си. Ако е отделено от обекта на привързаност, целта на това поведение е да се възстанови близостта.
• Поддържане на близостта включва както търсенето ѝ, така и проявата на протест при раздяла. Това са набор от поведения, които новороденото проявява- като например плач- за да изрази своя протест срещу тръгването на значимия възрастен.
• „Сигурна база – обекта на привързване служи като „сигурна база“, от която детето може да изследва заобикалящата го среда.
  Важно: за да се превърне в „сигурна база“, значимият възрастен трябва да бъде както физически наличен, така и емоционално достъпен!
• Сигурно убежище – завръщане при обекта на привързаност с цел осигуряване на утеха и сигурност при страх и/или заплаха.

Привързаността има няколко фази на развитие и докато се формира има два основни страха: притеснение от непознати и тревожност при раздяла.

 

Коя е Мери Ейнсуърд и как тя допринася за теорията на привързаността?

Според някои специалисти, ако бащата на тази теория е Джон Боулби, то майката е Мери Ейнсуърд (Wallin, 2007). Мери Ейнсуърд създава една процедура за наблюдение и изследване на привързаността, която е известна като „Непознатата ситуация“. Чрез нея тя очертава първите 3 стила на привързаност. Последният е открит 20 години по-късно от изследователите Мейн и Соломон.

Сигурна привързаност: майката служи като „сигурна база“, от която детето изследва заобикалящата го среда, както и като „сигурно убежище“ при нужда от спокойствие и утеха. По време на експеримента „непознатата ситуация“, децата със сигурна привързаност се разстройват, когато майката излиза и я посрещат радостно, когато се връща. Също така се опитват да възстановят физическия контакт с майката и за известно време остават с нея преди да възобновят изследването на средата.

Като цяло децата с този стил на привързаност преценяват правилно сигурните ситуации, по-малко фрустрирани са от нови ситуации, добре общуват с връстници и имат способност за приспособяване.

Обикновено сигурната привързаност е резултат от интеракцията с майка, която бързо реагира на сигналите, които новороденото дава. Aко бебето се разплаче, бързо и нежно го прегръщат – точно толкова, колкото то иска. Както Доналд Уиникът казва този тип майки са „достатъчно добри“. Те подхождат с чувствителност и с разбиране, вместо с отхвърляне; с желание за съдействие, вместо с контрол; и с емоционална достъпност, вместо с дистанция.

Несигурна – избягваща привързаност: детето с този стил на привързаност изглежда неоткликващо на майката, но и тя изглежда като да не проявява особен интерес към него. Наблюдава го отдалече. По време на експеримента децата не показват тревожност от раздялата с майка си, не я търсят и не проявяват интерес към непознатия в стаята. Насочват вниманието си върху играчките. Това може да предизвика впечатление у някого, че детето е много самостоятелно и концентрирано. Това привидно спокойствие или безразличие е резултат от несрещнатите им желания и потребности. Детето не търси спокойствие и утеха, защото знае, че няма да ги получи.

Според Уалин (2007) предпоставка за изграждането на избягваща привързаност е когато майката подтиска своето емоционално изражение, избягва физически контакт, безцеремонна е и груба. В едно изследване майки на деца с несигурна-избягваща привързаност, не реагират на новороденото и се оттеглят, когато то видимо изглежда тъжно (Grossmann & Grossmann, 1991). В следствие детето се научава, че може да очаква наказание, когато проявява дистрес. Това води до блокиране на емоциите, показващи неудобство и притеснение. Също така неглижира потребността си от свързаност и се фокусира към извънличностните аспекти на ситуацията.

В течение на времето се научава да осигурява грижа, но не и да я търси. Формира вярване, че може да се справи с всичко сам, което засилва отричането на собствената уязвимост. Според Боулби, това защитно поведение може да се фиксира. Ако се случи, детето може да стане самонадеян и отчужден възрастен. Няма да създава близки отношения, защото изпитва страх да се довери.

Несигурна – амбивалентна привързаност: Ейнсуърд открива два типа амбивалентно поведение: едните деца са категоризирани като гневни, а другите като пасивни. И двата типа деца изпитват силно безпокойство при раздяла. Толкова силно, че по време на експеримента понякога се е налагало да прекъсват епизодите на раздяла. При завръщане на майката гневните деца проявяват силни, но противоречиви емоции – в единия момент се притискат в нея, а в следващият я удрят или отблъскват. Пасивните деца при завръщане на майката показват слаби, едва доловими реакции на утеха. Сякаш са обзети от тяхната безпомощност и нещастие и нямат сили да пристъпят към майката.

При деца с амбивалентна привързаност повторното завръщането на майката в стаята нито успява да ги успокои, нито прекратява тяхната ангажираност към нейното присъствие. Понякога изглеждат сякаш продължават да търсят майка си, когато не е вече там.

Амбивалентната привързаност е резултат от непоследователно, несъразмерно и непредсказуемо поведение от страна на значимия възрастен. Например – веднъж може веднага да откликне на нуждите на детето, а друг път да бъде студен и въобще да не реагира. Този стил на привързаност учи детето да бъде свръхбдително, за да получи внимание. Зад поведението му стои убеждението, че ако плаче или се гневи, някой ще се погрижи за него.

Нещо много важно и характерно за този стил на привързаност е честото и неотложно търсене на грижа с цел поддържане на усещането за сигурност. Амбивалентно привързаните могат да използват взаимоотношенията си с хората, за да задоволят своите собствени нужди без да отразяват другите като отделни индивиди със собствени потребности. Хора с този стил на привързаност може да изпитват силно безпокойство от разпадане на междуличностни отношения, както и страх от изоставяне и самота.

Дезорганизирана привързаност: в своите изследвания Мейн и Соломон забелязват, че има деца, които проявяват много странно, необяснимо и противоречиво поведение. Те не попадали в нито една от предишните три категории. Децата с дезоргазнизирана привързаност се отдръпват от майката и „замръзват“ при завръщането ѝ. Някои деца се свличат на пода и изглеждат сякаш са зашеметени. Това поведение трае между 10 и 30 секунди. Според Уалин (2007) това е и причината този стил да бъде открит по-късно от другите.

Според Хесе и Мейн (Hesse & Main, 2006) това е резултат от поведението на обекта на привързаност, който едновременно се възприема като „сигурно база“ и като източник на опасност. Детето е препрограмирано да се обръща към родителя в моменти на тревога и такива деца с дезоранизирана привързаност се разкъсват между противоречи импулси: „дали да се приближа към родителя или да го избягвам“. Това е несъстоятелна и непоносима позиция, в която детето, зависещо от родителя, няма възможност за бягство. Не е изненадващо, че резултата от такъв ужасяващ „биологичен парадокс“ е дезорганизираност и обърканост (Wallin, 2007).

Според Мейн дезорганирираната привързаност е резултат не само от интеракцията с родители, които са гневни или с насилническо отношение, но също така и родители, които са изплашени. По-специално, дезорганизацията може да възникне, когато страхът на родителя възниква като отговор към детето, а физическата реакция е оттегляне. Тези деца нямат изградена стратегия за разлика от децата със сигурен стил, отхвърлящ или амбивалентен. При деца с дезорганизиран стил се наблюдава “страх без решение“.

 

Какво значи „вътрешни работни модели“ и защо теорията на привързаността е толкова ключова?

Според Боулби вътрешните работни модели са „психичния еквивалент на привързаността.“ Те се изграждат в резултат на ранната интеракция между значимия възрастен и детето и служат за основата, върху която се базират вярванията за себе си и другите, както и очакванията на детето за бъдещите междуличностни отношения.

Вътрешните работни модели са комплексни афективни, когнитивни и поведенчески схеми. Те биват два вида: вътрешен оперативен модел на другите и вътрешен оперативен модел на „Аз“-а. Аз-компонентът се състои от моите очаквания, свързани с дали заслужавам любов и подкрепа. Възприемам ли себе си като човек, който другите търсят; на когото другите откликват? Другите като компонент се отнася до това дали човек възприема останалите, включително романтичните си партньори, като достъпни и заслужаващи доверие. Благонадеждни ли са те? Заслужават ли да бъда открит? Безопасно ли е да споделям? Според Боулби теоретично тези модели са независими, но практически си взаимодействат.

Въпреки че тези вътрешни оперативни модели са относително стабилни, има житейски събития, които могат да ги променят. Например: развод или тежка загуба, смърт (Waters et. Al, 2000).

 

Заключение:

Връзката между бебето и обгрижващият го възрастен е изключително важна и значима. Стилът ни на привързаност в детството задава първата рамка, чрез която човек възприема себе си и другите. Разграничавайки сигурният от несигурните стилове на привързаност, от първостепенно значение е качеството на комуникация между новороденото и значимият възрастен, който основно се грижи за него (Wallin, 2007). Основната разлика в стиловете се ражда от различията в осигуряването на топлота, любов и отзивчивост. Според теорията на привързаността децата се различават според различните видове стратегии, които възприемат, за да се справят с тревожността, свързана с привързаността.

В следващата статия ще разгледаме какво е общото между стилът на привързаност при децата и възрастните, както и съответно кои са стиловете на привързаност при възрастните.

Източници:

Bretherton, I. (1992). The origins of attachment theory: John Bowlby and Mary Ainsworth. Developmental psychology, 28(5), 759.
Gillibrand, R., Lam, V., O’Donnell. V.L. (2011). Developmental psychology. Pearson
Grossmann, K., & Grossmann, K. E. (1991). Newborn behavior, early parenting quality and later toddler–parent relationships in a group of German infants. In J. K. Nugent, B. M. Lester,&T. B. Brazelton (Eds.), The cultural content of infancy (Vol. 2, pp. 3–38). Norwood, NJ: Ablex.
Hesse, E., & Main, M. (2006). Frightened, threatening, and dissociative parental behavior in low-risk samples: Description, discussion, and interpretations. Development and psychopathology, 18(2), 309-343.
Wallin, D. J. (2007). Attachment in psychotherapy. Guilford press.