Въведение:

Тази статия е посветена на отговорността в духа на екзистенциалната психотерапия. Всички цитати са от книгата „Екзистенциална психотерапия“ на Ървин Ялом. Може да ви направи впечатление, че нарича своите клиенти “пациенти”. Това е, защото Ялом, освен психолог и психотерапевт, е и психиатър.

Когато прочетох шеста глава, си помислих, че информацията в нея със сигурност ще е полезна на много хора. Също така съм наясно, че има голяма вероятност да вдигне нечии съпротиви, да изскочат някои уж забравени спомени и да ви замисли.
Пожелавам ви приятно четене!

 

Какво значи отговорност?

„Понятието „отговорност“ има множество конотации. Обикновено окачес­твяваме заслужаващия доверие, солиден човек като „отговорен“. „Отго­ворност“ обаче означава и отчетност – правна, финансова или нравствена. В областта на психичното здраве „отговорност“ се отнася до способността на пациента за рационално поведение, както и до нравствения ангажимент на терапевта към пациента. Макар че всяка от тези конотации е съотносима по определен начин с изложеното по-долу, използвам понятието „отговорност“ в по-специфичен смисъл – в смисъла, даден му от Жан-Пол Сартр, който пише, че да си отговорен, означава да си „безспорният автор на събитие или нещо“. Отговорността означава авторство. Да осъзнаваш отговорността, оз­начава да осъзнаваш създаването на собствения Аз, на собствената си съд­ба, на конкретно житейско затруднение, чувство или – в някои случаи – на собственото си страдание. За пациента, който не желае да поеме такава отго­ворност, който упорства в обвиняването на другите – други хора или други сили – за своята дисфория, не е възможна никаква реална терапия.

По какъв начин обаче отговорността е екзистенциална? Това, че смъртта е екзистенциален въпрос, е очевидно от само себе си: смъртта и крайността са очевидни дадености на съществуването. Когато обаче говорим за отговорност или – както в следващата глава – за воля, тогава екзистенциалният референт не се забелязва веднага.

Отговорността обяснява съществуването на най-дълбоко равнище.

Притесненията от „нищото“ и самосъздаването имат друго дълбоко и тормозещо последствие: самотата – екзистенциалната самота, която (както ще представя в Глава 8) се простира далеч отвъд обикновената социална самота; това е самота от отделеността не само от хората, а и от света, както човек обикновено го преживява. „Отговорността за „за себе си“ [т.е. инди­видуалното съзнание] е поразителна, тъй като именно благодарение на „за себе си“ се случва така, че има свят.

Днешният пациент трябва да се справя в по-голяма степен със свободата, отколкото с потиснатите нагони. Той вече не е тласкан отвътре от онова, което той „трябва“ да прави, или дърпан отвън от онова, което „е задължително“ или „би трябвало“ да направи, и е принуден да се справя с проблема за избора – с онова, което иска да прави.

Ако няма правила, ако няма голям план, нещо, което трябва да правим, тогава сме свободни да правим това, което изберем. Базисната ни природа не се е променила; може да се каже, че с елиминирането на прикри­ващите свободата отвличания на вниманието, с деконструкцията на външно наложената структура днес ние сме по-близо от всякога до преживяването на екзистенциалните факти на живота. Оказва се обаче, че сме неподгот­вени; това е твърде много за понасяне, тревожността вдига врява да бъде освободена и както на индивидуално, така и на социално ниво се отдаваме на френетично търсене, за да се предпазим от свободата.

Реагираме на тревожността от безпочвеността, както когато сме кон­фронтирани с тревожност: търсим облекчение. Има множество начини да се предпазваме. Първо, за разлика от тревожността от смъртта тревожност­та от безпочвеността не е видима във всекидневните преживявания. Не е лесно възрастният интуитивно да я долови и вероятно изобщо не се изпитва от децата.

Може би най-силната защита обаче е просто реалността такава, каквато се преживява, т.е. външният вид на нещата. Да се разглеждаме като основ­ни учредители, означава да се удряме челно в реалността такава, каквато обикновено я преживяваме. Нашите сензорни данни ни казват, че светът е „там“ и че ние влизаме и излизаме от него. Въпреки това, както подсказват Хайдегер и Сартр, видимостите служат на отричането: ние учредяваме све­та по такъв начин, че той изглежда независим от нашето учредяване. Да учредяваш света като емпиричен свят, означава да го учредяваш като нещо независимо от нас самите.

Да бъдеш завладян от който и да е от тези инструменти, които ти позволяват да бягаш от свободата си, означава да живееш „неавтентично“ (Хай­дегер) или „в предателство“ (Сартр). Сартр смята за своя цел да освободи хората от предателството и да им помогне да поемат отговорност. Това е целта и на психотерапевта; в голяма част от тази глава ще изложа клинич­ните последици от избягването на отговорността и техниките, с които тера­певтът разполага, за да подпомогне процеса на поемането на отговорност.“

 

Какви са най-често срещаните защити срещу отговорността?

„Една от по-често срещаните динамични защити срещу отговорността е съз­даването на психичен свят, в който човек не преживява свободата, а съ­ществува в люлката на някаква неустоима, чужда на Аза („не-Аз“) сила. Наричаме такава защита „компулсивност“.

Много хора избягват личната отговорност, като я изместват към някой друг. Тази маневра е изключително често срещана в психотерапията. Една от основните теми в работата ми с Бърнард беше усилието му да измести бремето на отговорността от себе си към мен. Той не мислеше за проблема си между сесиите; вместо това просто събираше материал и „ми го изсипваше“ в скута. (Той контрира това наблюдение с хитрата дуплика, че ако „преработва“ материала предварително, спонтанността в сесиите ще изчезне.)

Особен тип избягване на отговорността често се наблюдава при хора (по принцип възприемани като хистерични личности), които отричат отговорността, като преживяват себе си като невинни жертви на събития, които те сами (неволно) са задействали.

Друг начин за отърсване от отговорността е да си временно „не на себе си“. Някои пациенти влизат във временно ирационално състояние, в което може да действат безотговорно, защото не са отговорни – дори и пред себе си – за поведението си.

Цен­тралната теза на тази глава е, че човекът създава себе си; централната теза на следващата глава е, че желанието и вземането на решение са изграждащите елементи на творението. Както Сартр често ни казва, животът на човека е изграден от неговите избори. С волята си човекът се създава такъв, какъвто е. Ако е ужасен от себеучредявнето (и от безпочвеността, присъща на такова познание), тогава може да избягва да се волеизявява, като например се вкарва в задънената улица на желаенето или чувстването, абдикирайки от избора или пренасяйки собствения си избор към други хора, институции или външни събития.“

 

Каква е връзката между отговорността и психотерапията? Защо е важна тема?

“Връзката между отговорността и психотерапията се основава на две свързани аксиоми: избягването на отговорността не е благоприятно за психичното здраве и приемането на отговорността в психотерапията води до терапевтичен успех. Ще коментирам съществуващите изследвания, за да установим какви емпирични доказателства съществуват в подкрепа на тези твърдения.

Не е лесно да се открият доказателства, че избягването на отговорността е лошо за психичното здраве, тъй като нито „отговорност“, нито „свобода“, нито „воля“ са целенасочено изучавани от изследователите. Компютърното търсене не дава никакви данни за емпирични изследвания в тази посока. Затова подходих към литера­турата по заобиколен начин и потърсих изследвания, които имат дори бегло отношение към отговорността. Най-релевантният конструкт, обсъден вече в Глава 4, беше локус на контрола:

• локусът на контрола измерва на повърхностно ниво дали чове­кът поема лична отговорност за поведението и житейските си преживявания, или вярва, че това, което му се случва, не е свързано с личното му поведение и следователно е отвъд лич­ния му контрол. Хората, които поемат отговорност, се смятат за имащи „вътрешен“ локус на контрола, а тези, които я отхвърлят – с „външен“ локус на контрола.

Открих изследвания, които показват, че лицата с външен локус на контрола – когато се сравняват с такива с вътрешен локус на контрола – имат по-силно чувство за неадекватност, показват по-чести смущения в настроението, по-напрегнати са, по-тревожни, по-враждебни и по-объркани, имат по-ниски постижения, по-малко политически активни и по-сугестивни са, с по-слабо въображение, по-фрустрирани и по-неспокойни.

Ленард Хоровиц изучава по три записани на видео интервюта с четире­сет пациенти. (Първият запис е преди терапията, вторият – след осем месе­ца терапия, а третият – след дванайсет месеца терапия.) Той систематично брои твърденията на пациента, започващи е „Не мога…“, „Аз трябва…“ или с близки техни синоними („Не съм способен да…“, „Нужно е…“, и т.н.), и отчита значимо намаление на такива твърдения, по-слабо чувство за безпомощност и постепенно поемане на лична отговорност с напредването на терапията.

Концепцията за отговорността е от решаващо значение за психотерапия­та – и това е доказано в практиката, то „работи“: прилагането му подпомага човека да постигне автономия и да развие пълния си потенциал.“

 

Какво е общото между отговорността и соматичната болест?

„Личната отговорност се простира далеч отвъд отговорността за собственото психично състояние. Множество медицински свидетелства показват, че соматичните оплаквания са повлияни от психичното състояние на човека. Сферата на взаимозависимостта между тяло и психика при соматичните болести е толкова голяма, че обемът на тази книга не позволява нещо повече от бърз реверанс в правилната посока и кратък коментар на най-новите изследвания за значението на отговорността при една конкретна болест – рака.

В „Психопатология на всекидневния живот“ (1901) Фройд скицира връзката стрес-болест и излага тезата, че случайните наранявания не са случайни, а са проявление на психичен конфликт; той описва „склонния към инциденти“ човек, който страда от необикновен брой случайни наранявания. След Фройд две поколения аналитици разработват областта на психосоматичната медицина и откриват, че редица соматични болести (например артрит, язви, астма, улцерозен колит) са силно повлияни от психичното състояние на човека. Съвременната технология на биологичната обратна връзка, медитацията, възникването на широк спектър от саморегулаторни механизми възвестиха подновяването на интереса към контрола и отговорността на човека за отделни аспекти на телесната функция, които се контролират от автономната нервна система (отдел на нервната система, който в продължение на дълъг период от време е наричан „неволева нервна система“).“

 

Какво значи екзистенциална вина и каква е връзката ѝ с отговорността?

„В опита да активизира съзнанието на пациента по отношение на отговорността терапевтът скоро открива едно неканено присъствие на терапевтичната арена. Това присъствие е вината, тъмната сянка на отговорността, която често навлиза в процеса на екзистенциалната психотерапия.

В екзистенциално базираната терапия „вина“ има малко по-различно значение от това в традиционната терапия, където се отнася за чувство, свързано с идеята за прегрешение – упорито, силно дискомфортно състояние, което е описвано като тревожност плюс чувство за лошотия. (Фройд коментира, че субективно погледнато, чувството за вина и чувството за малоценност са трудноразграничими.) Разграничение може да се направи между невротична вина и „реална“ вина, или по думите на Бубер между „вина“ и „чувства за вина“.

Невротичната вина произтича от въображаемите прегрешения (или дребни прегрешения, на които се реагира по непропорционално силен начин) спрямо друг човек, спрямо древни и съвременни табута или спрямо родителски или социални „трибунали“.

„Реалната“ вина произтича от действително прегрешение спрямо друг човек.

Екзистенциалната перспектива в психотерапията добавя важни измерения към концепцията за вината. Първо, пълното приемане на отговорността за собствените действия разширява спектъра на вината чрез намаляване на аварийните люкове. Човек вече не може да разчита на такива удобни алибита, като: „Нямах такова намерение“, „Беше случайност“, „Не можах да устоя“, „Следвах неустоим импулс“. Следователно реалната вина и нейната роля в междуличностните отношения често навлиза в екзистенциалния терапевтичен диалог.

Екзистенциалната концепция за вината обаче добавя нещо още по-важно от разширяването на диапазона на „отчетността“. Казано най-просто: човек е виновен не чрез прегрешенията спрямо другия или спрямо някакъв нравствен или социален кодекс, той може да е виновен за прегрешения спрямо себе си. От всички екзистенциални философи Киркегор и след това Хайдегер най-пълно разработват тази концепция. Важно е, че Хайдегер използва една и съща дума (schuldig), за да обозначи както вина, така и отговорност. След като обсъжда традиционните употреби на термина „виновен“, той заявява: „да си виновен, има значението и на „да си отговорен за“, т.е. да си причината или авторът, или дори поводът за нещо“.

Следователно човек е виновен в същата степен, в която е отговорен за себе си и за света си.

На друго място Мей описва вината (т.е. екзистенциалната вина) като „положителна, конструктивна емоция… възприятие за разликата между това, което нещо е, и това, каквото би трябвало да бъде“. Следователно екзистенциалната вина (както и тревожността) е съвместима със и дори не­обходима за психичното здраве. „Когато човекът отрича своите потенциа­ли, не успява да ги реализира, неговото състояние е вина.“

 

Заключение:

Не знам до колко книгата, от която са извадени горните параграфи, ще ви бъде по вкуса, защото в нея има доста терминология, както и определени материали специално за психотерепевти. И все пак, ако прочетеното по-горе ви е допаднало, може да прочетете и нещо друго от Ървин Ялом. Книгата, която обикновено препоръчвам и намирам за достъпна, е „Да се взреш в слънцето“. В нея Ялом говори основно за страха от смъртта, който може да е неосъзнат и прикрит зад различни поведения. Често след среща със смъртта, човек въвежда редица промени и започва да води по-осъзнат живот, който му носи удовлетвореност. Въпреки че темата събужда горчив послевкус, тази книга има способността да донесе и надежда.